Късометражните филми са като поеми: те взимат големи теми, дестилират ги и създават вълни в мисловните процеси, които живеят далеч по-дълго от самата творба. Донякъде приличат на самите нас: недовършени, объркани, с хиляди цветове и нюанси, всеки от които е тленен и все пак вечен.

Точно като в поезията, тук по-малко е повече. Преходните, разпръснати проблясъци в късометражните филми ни говорят, защото отразяват самия живот. Те са семената на бъдещи пълнометражни ленти. Което не…
DNEVNIK.BG